– Нали ти обясних вече, тортичке – каза спокойно пастор Свин и постегна зелевръзката на врата си – работа като всяка друга. Да не мислиш, че ми харесва да водя тези отегчителни сбирки всяка вечер? Но трябва да работя. Знаеш, навремето имах своя църква, но нещата не потръгнаха. Дори се наложи да изя… ъъъъ да се разделя с котката си тогава заради тая работа.

– Хм, хм, все ми се струва, че много ентусиазиран отиваш на тези сбирки – каза тортата и почеса черешката си. – какво толкова правите там? И какви са тия психопраси от шестия ден?

– Нищо особено, торто, това са едни достолепни господа, които идват вечер да чуят проповедта ми, да кажат по една молитва и да се покаят пред светия грух. – обясни търпеливо пастор Свин и се приготви да тръгва.

– Може ли да дойда с тебе някой път? – попита колебливо тортата

– Пълна скука! Опасявам се, че може да умреш от скука там. Не е за теб, съкровище – каза прасето и затръшна вратата.

Съмнения обаче гризяха тортата. Пастор Свин ходеше на сбирките на психопрасите от шестия ден всяка вечер, прибираше се късно, с разрошена четина, с налудничав поглед и подута шкембе чорба. “Този път ще го проследя” – помисли си тортата и тихичко се затъркаля след пастора.

Прасето мина през няколко тъмни улички, промуши се през една отходна шахта, мина през мрачна горичка и се овъргаля във всички кални локви по пътя. Оглеждаше се предпазливо, но все пак тортата успя да го проследи до стара свинеферма, където пасторът влезе. Тортата надникна през прозореца.

Вътре се бяха събрали десетина прасета и глигани, които се наливаха с помия. При влизането на пастор Свин всички станаха и заръкопляскаха. Свин се доближи до масата, върху която имаше празен кашон от тиквени семки, обърнат надолу. Пасторът го вдигна и предизвика бурните овации на присъстващите:

– Ура, картофоприношение, картофоприношение!

Прасетата се търкаляха на земята, грухтяха от щастие и поглаждаха шкембе чорбите си. На масата под кашона стояха два ужасени картофа, които се оглеждаха и тракаха със зъби.

– Господа – започна пастор Свин – време е да извършим днешното картофоприношение!

– Урааа! – ревнаха в един глас животните.

– Сатърите! – заповяда пастор Свин и малка розова свиничка тържествено донесе два сатъра на тиквен поднос. Картофите се сгушиха един в друг, затвориха очи и затрепериха.

– Каква е тази свинщина и жестокост! Значи това правиш всяка вечер?! – тортата беше побесняла, влезе вътре и застана между пастора и картофите.

– Хъ-хъ, тортичке ти какво правиш тук? – попита мило пастор Свин. – ние ъъъъ репетираме.

– Репетирате??

– Ами ъъъъ да, репетираме сцена за благотворително представление. Ще събираме средства за изпаднали в беда тиквени семки, ъъъ, ще им купуваме тикви, в които да живеят – довърши неубедително прасето.

– Така значи? А тези нещастни картофи защо умират от страх? – попита още по-сърдито тортата.

– Ами ъъъъ, аз ъъъъ, ние…. – оплете се пастора.

– Хей, пасторе, днес не е ли шестият ден? – провикна се един глиган от публиката.

– Шестият ден, е шестият ден откакто се спасяваме от къпане! – потвърди друго прасе.

– Шестият ден ли? – попита пастор Свин и в очите му светнаха дяволски пламъчета – ако е шестият ден, значи е време за нещо по-специално! Картофи, свободни сте! – заповяда пасторът, а останалите прасета затанцуваха в кръг.

Картофите се прегърнаха, засмяха и затанцуваха с всички пред смаяната торта.

– Шестият ден е ден за тортоприношение! – отсече пастор Свин.

– Тортоприношение! – повториха тържествено прасетата.

– Тортоприношение ли? Това пък каво е? – зачуди се тортата и посегна да почеше черешката си, но усети, че я няма. – Къде ми е черешката?!

Пастор Свин изпълняваше ритуален танц в кръга от прасета, а на върха на тризъбеца му беше набодена озадачената черешка на тортата. Двата картофа използваха суматохата и тихичко се изнизаха през вратата.

– Ей, по-внимателно де, езерото да не е само твое!

– Грух! К`во езеро бе? – Буламачко надигна мократа си зурла от локвата и се огледа. Въргаляше се в калта от два часа и така приятно се беше отнесъл, а сега някакъв сърдит глас го откъсна от заниманието му.  Видя я близо до копитата си – малка зелена жаба, която гледаше недоволно.

– Ти пък коя си?!

– Сладкишка… – отговори сърдито жабата. – Щеше да ме смачкаш. Езерото не е само твое, внимавай малко!

– Това не е езеро бе, жабке, това си е моята кална локва – каза спокойно Буламачко – тук си се търкалям всяка вечер, значи си е моя.

– Сладкишка се казвам. – отбеляза жабата.

Буламачко я загледа и се почеса по зурлата. Жабата беше зелена и сладка, със заоблени бутчета и големи очи. Прасето се сети за нещо, което беше чело наскоро: ако целунеш жаба, тя се превръща в принцеса. “Мммм, ще си хапна вкусна принцеса с кайма” – помисли си Буламачко и я целуна по муцунката. Сладкишка се стъписа и примигна няколко пъти. После се усмихна. “Хммм, не се превръща в принцеса” – помисли си Буламачко разочарован, но реши да прибере жабата в кочинката,за да продължи с опитите.

Буламачко и Сладкишка заживяха в свинска идилия. Търкаляха се заедно в калната локва, ловяха мухички, правеха си сладко от динени кори, ринеха картофки и колекционираха люспи от домати.

Понякога Буламачко подаваше на жабата парче кашкавал и я целуваше по муцунката с надежда. Много му се хапваше принцеса с кашкавал, но не се случваше магията.

Вечер докато Сладкишка ловеше мухички, Буламачко се въртеше около огнището и приготвяше поредната си гозба.

– Сладкишкееееее! Ела да вечеряме!- Провикваше се Буламачко, докато пускаше последния гнил чесън в казана и се облизваше.

– Какво си приготвил тази вечер, Буламачко? – питаше Сладкишка

– Супа от кюспе с гнили краставици, огризки от ябълки, люспи от домати и помия, мила Сладкишке! – казваше Буламачко весело и грабваше най-голямата тиквена паница.

– Ъъъъ колко вкусно звучи, Буламачко. Жалко, че… ъъъ хапнах доста мухички и нещо не съм гладна.  Следващият път ще хапна.

Така обаче ставаше всеки път. Буламачко готвеше вкусни гозби от ябълки, помия, люспи от домати и гнили зеленчуци, а Сладкишка все беше яла мухички и не беше гладна.  Имаше нещо съмнително в цялата работа.

– Сладкишке, я кажи, ти изобщо харесваш ли гозбите ми? – попита най-накрая прасето и почеса пачата си с любимата си дървена лъжица.

– Ами ъъъъъ дааааа, Буламачко, много ги харесвам… Аз просто защото гоня мухички вечер и ги похапвам, затова ъъъъъ не съм гладна. – заоправдава се жабата и завъртя комбалите си.

“Хммм, ще видим тая работа” – помисли си Буламачко и отиде да се потъркаля в локвата. Трябваше да сготви нещо още по-специално, за да е доволна Сладкишка –  някакъв изключителен деликатес. Прасето се сети нещо, стана и отиде в кочинката си. Извади една стара книга, наплюнчи копитца и зачете.

На другата вечер прасето се въртеше около огнището и мяташе сънливи лукови глави в казана.

– Сладкишкееееее! Ела за вечеря! Голям деликатес готвя! – провикна се Буламачко и пощипа зурлата си доволно.

– Ами аз ъъъъъъ… – започна Сладкишка, но прасето я прекъсна:

– Знам, знам, папкала си мухички. Нищо, ела тук поне да ми правиш компания.

Буламачко разлисти страницата и зачете внимателно:

“Като се задуши лукът, поставете пресните жабешки бутчета и посолете”.

Прасето пак пощипа зурлата си, грабна сатъра и погледна към бутчетата на смутено примигващата Сладкишка. Луковите глави се бяха задушили добре.

Прасето Шунко и тромбестата му котка пак се стягаха за път. Днес щяха да обиколят района на Големите бостани, за да проверят какъв е инвестиционният климат там. Инвестициите в бостани бяха много важни за Шунко.

– Трябват ни бостани, котко – казваше често той. – с едната свинска чест не се живее, динени кори трябват.

– Да, Шунко, така е – казваше котката и озадачено почесваше тромбата си.

Прасето намести очилата и каската си и внимателно инспектира каската на тромбестата котка. Както винаги, щяха да пътуват с прасомотора. Шунко много обичаше да му се вее пачата от вятъра, а и тромбата на котката се вееше много хубаво.

– Хайде коте, скачай на прасомотора и да тръгваме – каза Шунко, машината забръмча и потеглиха.

Дълги бяха разходките на двете животни и обикновено след тях се връщаха уморени. Прасето винаги беше и гладно, затова често гонеше котката със солница в ръка, докато не се спънеше в някоя картофена обелка, която да залъже глада му за малко.

Така беше и тази вечер, Шунко доста дълго беше гонил котката със солницата и се беше уморил. Похапна кюспе, затъркаля се в кочинката, ама нещо не му беше пълно щастието. Гледаше замислено калната локва в двора и си представяше колко хубавко може да се овъргаля в нея и после да си легне и да нанка сладко и вкусно.

– Шунко, хич не си ги мисли тия работи! – скара му се котката, която беше забелязала влажния му поглед – Никакви свинщини не искам в кочинката!

– Ама то нали е кочинка?! – недоумяваше Шунко – каква кочинка е, ако не си легна кален вътре?

– Не може, ако се въргаляш в локвата, после ще се къпеш! – отсече котката и отиде да си вчесва бишкотите.

– Ама че несправедливост – мислеше си Шунко. – да се къпя?! Веднъж се къпах като малък и никак не ми хареса!

Прасето все повече се възмущаваше от наглостта на тромбестата котка. Не стига че тази вечер пак не успя да я догони със солницата, ами и ще го кара да се къпе. “Няма да стане тая работа” си каза Шунко и отиде напук на котката да се овъргаля в локвата. А там беше толкова кално, вкусно и хубаво! Търкаляше се Шунко щастливо, завираше си зурличката в калта и ринеше с копитца по-надълбоко да потърси и някое картофче.  След дълго и уморително търкаляне прасето се върна в кочинката и си легна демонстративно. Тя ще му каже какво да прави, тромбеста котка такава!

– Шунко, май си се търкалял в локвата, а? – попита благо котката

– Търкалях се – отговори нацупено прасето.

– И не си се изкъпал, а?

– Не съм, разбира се – каза Шунко и врътна зурлата си на другата страна да спинка. Хубавото спинкане беше задължително след въргалянето в калта.

– Ами аз всъщност не исках да се търкаляш там, защото съм ти приготвила специална кална локва, Шунко – каза тромбестото животно и се засмя.

– Кална локва ли? – пачата на Шунко щръкна и той надигна зурла въпросително. – Каква кална локва?

Струваше си да се потъркаля още малко в нова локва, спинкането можеше да почака.

Котката го заведе при новата локва. Беше по-различна – идеално кръгла, черна, с метални стени и пълна до половината с кал.

– И няма да ме караш да се къпя после? – попита недоверчиво прасето.

– Няма, Шунко, няма да има нужда – каза котката и се усмихна мило.

“Колко хубаво!”, помисли си Шунко и се метна в локвата. “Хм, доста е топла”, помисли си прасето и се обърна по гръб да усети калта по-добре. “Ама и тая кал каква е такава бяла” , зачуди се той и запримигва.

– Аз ще сложа едно капаче, Шунко – каза котката и захлупи локвата с голям стъклен капак.

– Капак ли? – Шунко се надигна докато зурлата му залепна за капака и погледна към котката. “Миличката, как се е зачела” помисли си той умилено и се усмихна. Тогава видя какво точно четеше котката:

“Как да сготвим фрикасе с младо свинско”.

В локвата започна да става доста топло.

– Мразя ги тия празници, мамка му и прасе! – изгрухтя Прасищю и почеса пачата си с копитце. Последната коледа се будеше плувнал в пот всеки път, когато тромбестата му котка се размърдваше в кочинката. Не че вярваше на ужасяващите истории за печени прасета, които оня глиган Грую разказваше, ама знае ли прасе какво може да сполети четинестата му кратуна.

Сега идваше друг празник и Прасищю отново започна да става нервен. А иначе беше розово прасе с благ нрав. Обичаше да си похапва торта от тиквени семки, да се чеше по шкембе чорбата и да се въргаля в прекрасните кални локви, които намираше в зеленчуковата градина. Вечер си лягаше в една тавичка, пълна със сприхави картофи, захапваше лимонче в зурлата си, примижаше доволно и заспиваше дълбок прасешки сън.

Картофите обаче не го обичаха много. Не стига, че всяка вечер ги разбутваше в тавата им, ами и постоянно пееше онази досадна песничка:

Аз съм мъничко прасенце –
на храната мил другар.
Зная хиляди рецепти,
на картофите съм цар.

– Ама че нахално прасе, цар ни бил! – просъскваше често стария картоф, когото наричаха Пюрето.

– Ама той като цар си се държи, мъкне се тука всеки път с мръсната си четина и ни разбутва! – добави възмутено Чипса.

– Трябва да се направи нещо! – намеси се и Крутона. Другите картофи погледнаха учудено – Крутона не бе продумвал от много време. Явно и на него своеволията на Прасищю му идваха в повече.

Прасищю цял ден бе нервен заради празника. Не му излизаха от главата приказките на глигана Грую. А и котката му все се суетеше около готварската печка, приготвяше подправки, почесваше си тромбата и си наточваше ятагана. Не му се нравеше тая работа на прасето, пък и като я попиташе какво е намислила, тя все казваше “Изненада, Прасищьо, изненада”. Вечерта толкова се изнерви, че си купи две бутилки помия, седна на купчина ябълкови обелки близо до картофите и изпи всичко сам. Главата му се замая, погрухтя малко и тръгна към любимата си тава с познатата вече песен на уста.

Картофите усетиха, че сега е техният момент:

– Прасищьо, царю наш, нещо захладня днес, а? Какво ще кажеш да преместим тавата някъде на топло? – заговори го Пюрето като най-старши.

– Ммммм к-к-къде? – попита Прасищю озадачено. Говоренето в състоянието, до което се бе докарал, му струваше доста усилия.

– Ей там във фурната, че иначе ще настинеш, хъ-хъ – предложи Чипса.

– Ммммм добре! Във фур-р-рната! На тоооооооооооопличко! Хи хи хи хи хи… – Каза Прасищю и сам не разбра защо му е толкова смешно. Внесе тавата във фурната, захапа си лимончето, разбута картофите и легна.

– Прасищьо, пусни малко фурната да се стоплим. – пробва се плахо Крутона.

– Кво?! – Прасищю изглеждаше раздразнен, че му пречат да заспи сладък свински сън.

– Не ние да се стоплим – намеси се веднага Пюрето – ти да се стоплиш, царю-господарю. Ще вземеш да настинеш и какво ще правим – благо и смирено добави картофа и смигна на другарите си.

– Мммм добре! Р-р-разумно ми звучи! Да се с-с-стопля! Д-д-да не настина! Д-д-добре! – Каза Прасищю, завъртя ключа и се строполи в тавата.

Картофите се запревиваха от смях: 

– Ха ха, върза се, глупакът! 

– Край на тиранията! Да опечем душманина! 

– Урааааа!

Прасищю се беше изпотил целия и се въртеше в тавата. Сънуваше как глигана Грую седи в месарсницата, чака да го купят и му казва “Предупредих те аз, ама като не вярваш!”.

– Ще п-п-потърся кааааална локва да се освежа малко! – каза Прасищю и стана – ей сегичка се връщам! – завърши прасето и затръшна вратата.

Картофите останаха сами.

– Брей, топло стана тука – каза Чипса и избърса потта от челото си.

– И Прасищю излезе някъде – добави замислено Пюрето и се почеса.

– Защо ли така ни се хили пред вратата на фурната? – попита Крутона и запремигва на парцали.

Прасищю стоеше пред затворената врата на фурната и надничаше вътре ухилен. После взе празните бутилки помия и ги завъртя така, че сприхавите картофи да видят етикетите:

“Отлежала безалкохолна помия”.

Прасищю се отдалечи доволно и заспа в кочинката при тромбестата си котка и картонения ятаган, който двамата купиха от магазина за реквизит. На сутринта щяха да хапнат вкусни печени картофи.