По принцип трудно се навивам да тръгна. Толкова много работа, всичките ни бъдещи проекти, чакащи някакво сводобно време, къщата трябва да се изчисти… оправдания бол. Но тръгна ли, така ме подхваща Пътят, че Прасунсен едва ме вкарва в коловоза за към дома.

А пътят този път щеше да бъде София – Белград – Будапеща – Белград – София.  Пет дни с четири преспивания. Всъщност по план трябваше да са 3, за 4-тото съм виновна аз… ама за него – в будапещенския разказ 🙂

А, да, пътувахме с влак, както обикновено за по-близки дестинации. Пътуването с влак си има доста предимства – бърз митнически контрол, като начало. Сръбската митничарка направи опит, признавам… но внезапно изскочилите от раницата джапанки на Прасунсен много бързо я отказаха. Странна реакция, след като дори и моят чувствителен нос не ги усещаше. Тоалетните в международните влакове са съвсем в реда на нещата за мъже и почти приемливи за жени. Честно казано в някои софийски заведения кенефите са по-кофти… Билетите отиване-връщане без фиксирани дати са доста удобни и съвсем не скъпи. Втората част от пътя (Белград – Будапеща) дори ни изненада с почти двойно по-евтини билети, отколкото очаквахме. И тъй като беше началото на пътя и още не бяхме похарчили парите си, взехме спално купе с идеята да не губим от деня, пътувайки. Обаче не успяхме да спим, участъка в сръбската част е адски друсащ за легнал човек.

За това се изсипахме недоспали и гладни в ранни зори на гарата в Белград и първата ни работа беше да потърсим място, където да си изпия кафето, да развалим пари за тоалетна (20 динара, гаровата в Белград е от сорта на нашата софийска) и да разучим маршрута до хостела. Изборът на място за преспиване е голямо забавление, между другото 🙂

С Прасунсен ползваме hostelworld.com, маркираме всички приемливи места, отговарящи на условията ни и се забавляваме да четем отзивите, да сравняваме рейтинги и да проверяваме по картата пътят от гарата до хостела. Нашият Star Hostel Privates имаше целия лукс, от който се нуждаехме – самостоятелна стая с безплатен интернет, кухня, закуска с кафе и чай, съвсем прилична баня, намира се на разумно разстояние пешеходно от гарата. Е… подозирам, че офертата за free rakija е натежала в избора на Прасунсен (имаше я наистина, но така и не я пробвахме), при мен беше рейтинга за чистотата и наличието на велосипеди под наем. Хостелчето е готино и съвсем близо до парка, центъра, реките… и каквото там има смисъл да се види в Белград за един ден, така че ще трябва да преодолеем класическия си мързел и ще добавим в сайта по един добър рейтинг и от нас 🙂

Обаче часът беше 6 сутринта, а ние бяхме заявили, че ще се появим там в 11, така че трябваше да измислим какво да правим до тогава. Шматкане по улиците, закуска и снимане на сгради за Живот отвъд Околомръсното беше най-логично.  От 2 години имаме карта на Белград и чак в Будапеща разбрахме колко е важно да се разхождаш с огромна, цветна, подробна карта в приличен мащаб, а не с някакви бледи разпечатки от google maps. Гарата е съвсем близо до Сава, така че си избрахме маршрут покрай реката и парк Калемегдан и колкото и да се мотахме, стигнахме в хостела в 9 часа, събудихме младежа на рецепцията, регистрирахме се, тръснахме му багажа да го смота на едно много секюрити място под стълбите и излязохме да се мотаме до 11, докато се освободи стаята ни. Или докато той си доспи, не разбрах кое точно беше с приоритет. Съдейки по количеството ракиени чашки в кухнята на другата сутрин и девойката, която се изниза след него от едната спалня, май всяка вечер му е тежък труд 🙂

Успяхме да се наврем в някаква демонстрация (същата май я имаше и вечерта), да видим най-огромната поща в Европа (а си мислех, че нашата е голяма… явно сред соц лидерите е имало негласно съперничество по този въпрос) и най-сетне да похапнем нещо местно за закуска.

В Сърбия закусвалните с разни тестени неща и хляб се наричат пекара. В повечето закуските изглеждат стандартни, от бутер тесто и много кайма, но в тази имаше доста вкусни безмесни закуски, както и симпатична чешмичка, на която после да се измиеш на тръгване. Не знам по каква рецепта точно ги правят, но по улиците се шматкаха доста кльощави сръбски девойки, нагъващи нещо тестяно и огромно, така че… може би са диетични 😉

От Белград трябваше да отпътуваме рано сутринта на следващия ден, така че нямахме никакво време да дремем в хостела – теглихме си по душ, преоблякохме се и се смъкнахме на рецепцията, за да попитаме за велосипеди под наем. Сутрешната разходка вече ни беше дала добра представа за мащабите на града и количеството интересни неща за гледане… беше ясно, че няма да видим много с кракомобил, а градския транспорт убива чара от разходката.

И така, какво може да прави човек в Белград, ако не иска да се движи в стадо себеподобни, водени от екскурзовод?

Да пробва крайбрежната велоалея

Добра настилка, на места с кръпки и калдаръм, но в сравнение със софийските е направо чудесна. В по-голямата си част с две платна. Няма светофари, но пресича улицата само накрая и преминава в градската част. Велосипеди могат да се наемат от Sportska centar “25 maj”, на брега, където Сава се влива в Дунав и самата велоалея има съвсем малка част покрай Дунав… по-голямата е на Сава. Наемът е 150 динара на час (3.56 лева), колелетата не са нови, но са прилични, обаче не дават заключвало.

С тази акция можете да разгледате почти цялото крайбрежие, но си носете минерална вода – чешми има, водата се пие, но белградската не е вкусна. Ние минахме покрай 5 моста, но не пресякохме на другия бряг – следобедът напредваше, а имаше още много за гледане.

Да се разходи из Калемегдан

Струва си да се види крепостта, дори и на бързо. За феновете на религиозно-исторически забележителности, малката църква изглежда доста чаровна. Изобщо целия парк с доста добре възстановени руини е много приятно място за убиване на време, за съжаление ние го нямахме. Нищо, следващия път…

Да потренира катерене по крепостни стени

Мярнахме 2 групи катерачи, по-опитна смесена компания и едни девойки новаци. Момичетата се засрамиха и се преместиха на друга стена. Всъщност мястото е перфектен декор за ролеви игри, но се съмнявам, че е разрешено да се размахват гумени мечове покрай историческите забележителности 🙂

Да хапне на място, където не стъпват туристите

В Калемегдан има страхотно на вид заведение, от което се чуваше тих джаз, но ние упорито отбягвахме да сядаме на места, предназначени за туристи. Искахме местна квартална кръчма, в която можеш да хапнеш домашна манджа и да пийнеш евтина бира – нещо трудно откриваемо в центъра на коя да е столица. Не заради цените… те не са кой знае колко по-различни от софийските, просто искахме да избягаме от капаните на организирания туризъм.

Открихме това позападнало соц заведение със забележително възрастни келнери точно срещу парка, от към страната на центъра. Привлече ни билбордът с оферта за фасул за 190 динара, не този за кучешка храна, честно 🙂 Обаче еленското пиво се оказа готина бира, а в менюто освен въпросния фасул яхния с огромни късове пушено свинско имаше и други вкусно звучащи неща.

Е… могат да се правят още много други неща

Да вървиш по търговската улица и вместо по магазините, да се блещиш нагоре към сградите и да снимаш терасите на стари достолепни сгради. Можеш да закусваш рано сутрин в кухнята на хостела препечени филийки с мармалад и чай. Можеш и да успееш да се замоташ по улиците и да изпуснеш влака 🙂 Майтапя се, не успяхме… класирахме се в последните 5 минути и в ужас се вторачихме в информационното табло на чакалнята, където за нито един от влаковете не пишеше нито коловоз, нито закъснение, а пред информацията се беше натрупала опашка шашардисани младежи с раници. Този път имахме късмет – влакът закъсня. За съжаление на връщане нямахме този късмет.

***

Пътуването по на запад беше приятно и спокойно, в купето бяхме сами, влакът спираше на всяка керемидка, все едно е пътник, а унгарските полета са скучна гледка, така че благодаря на LBook-a, изчетох 2 книги 🙂

За Будапеща ще трябва да си поприпомня емоциите на чаша токайско, а Прасунсен обеща да пише за влаково-финансовата част, така че ще му дърпам пачата, да не се ослушва 🙂

Много е идиотско рано сутринта, когато вече си се запътил за работа с колело, да получиш смс, че довечера си на родителска среща. Ще си говорим за матури и балове. Бляк ;-/

Нахлузих си перелината за дъжд. Не, че имаше тогава… но да се изтапаня сред останалите изтупани, лъснати родители, цялата покрита с кал, едва ли щеше да се отрази добре на имиджа ми на загрижен родител 🙂

Портиерът в даскалото на хлапака е пич. Паркирах си колелото до неговото и докато чаках да спре бурята след родителската, си говорехме за велосипеди и екипировка. Човекът не се е качвал на градски транспорт от 15 години. Не го попитах на колко години е, но изглеждаше здрав и доволен от живота си белокос чичка.

Обратният път си беше чист адреналин. От август до сега съм карала само по пътя от къщи до офиса (Младост 4 – Пловдивско поле), с единствено оживено кръстовище на Деницата. Днес ми се наложи освен това да карам от Пловдивско поле до Плиска (по-точно “Райко Алексиев”), а после от там до Младост 4 в тъмнина, кал и слаб дъжд.

Не посмях да се кача на Цариградско само заради двуметровата кална вълна, която вдигна един автобус, точно докато се чудех да се престраша ли, или да карам по локалното. Но претръпнах. Минавах през локви-езерца с неизвестна дълбочина, ръгах се между колите и ги изпреварвах, загубих се в собствения си квартал 🙂 и се въртях в кръг, карах в някаква пуста, тъмна, забутана улица покрай някакви ливади… и в крайна сметка успях да се прибера за 40 мин по маршрут, който минавам за сефте с колело, в кофти атмосферни условия, почти пълен мрак и евтина екипировка 🙂

Е… честито ми бойно кръщение 🙂

Ходенето в зоологическа градина винаги ми е било депресивно преживяване. Не обичам да гледам животни зад решетки, мерещи килията си с нервни крачки. 

“Център за защита на природата и животните” в град Добрич е доста приятно изключение – за животните са предвидени обширни площи, оградени с ненатрапчиви естествени плетове. Хищници няма. По-голямата част от животинките се разхождат свободни, за радост на децата… и не само на тях 🙂 Едни от акцентите на зоопарка са репродукцията и реинтродукцията на редки и застрашени от изчезване видове животни.

Впрочем… ето част от разходката ни там 🙂

На входа ни посрещна малка бебе-лама. Дружелюбна е и дори ти дава да я приближиш.

За по-големите животни от този тип са предвидени просторни, оградени с нисък плет места. 

В този зоопарк има двойка коне на Пржевалски, заедно с техните малки. Това е единствената порода див кон, който все още се среща свободно в природата и е разпространен в Централна Азия. Мълвата гласи, че прабългарите дошли насам именно на гърба на тази порода коне. Този приятел дойде доста близо до нас, но не пожела да го погалим.

За това пък понитата с удоволствие си подаваха муцунките за стрък листа и малко ласки. Този симпатяга пожела да опита и вкуса на тениската ми, но май не му хареса 🙂

Това тъмнокафяво петно в гъсталака е зубър. Много е срамежлив и не пожела да се приближи повече. Впрочем дебнахме го много упорито изобщо да се покаже.

Някой беше заврял опаковка от вафла в оградата на еленчетата. По принцип не е разрешено да се хранят животните, но не е проблем, ако им дадете от тревата или листата наоколо – няма да изядат растение, което е отровно за тях. Но чипс, царевични пръчици и вафли… ако давате на децата си да ядат боклуци, поне не им разрешавайте да хранят с тях животните.

 

Ето го този красавец в цял ръст:

Щраусите също са зад ограда. Основно заради безопасността на посетителите – не са особено умни, за това пък са силнички 🙂 Този ако те срита или клъвне…

Забравих каква точно порода бяха тези овце, но тях ги бяха оставили да щъкат свободно. И да пладнят където им падне – в случая на сянката, която и аз си бях харесала. Е… те бяха мнозинство.

Водните птици също не бяха оградени. 

Този унилия е нещо болен и тук се възстановява. Сладур е и ме изтърпя стоически, но не го приближих повече, за да не го изгоня от удобната му наблюдателница 🙂

Тази човка с косматите крака май беше някаква японска кокошка. 

По принцип описанието на видовете го има на едни табелки до стоборите, ама… кой да се сети да ги снима и тях. А и трудно различавам една кокошка от друга 🙂

Сградите в целия парк (и за животните, и за персонала) бяха ей такива дървени къщички. Много симпатични.

Изобщо, ако минавате през Добрич, заведете хлапетата там. Много приятно прекаран следобед, на чист въздух, сред много зеленина и приятна компания от рогати и пернати.

 

А казват, че социализмът си бил отишъл. Жив е той, жив е – там в ТУ 154 на Аерофлот. С братски “добрий день” закръглена тетка на 45+ ме настанява на мястото ми в овехтелия на вид самолет. Полетът до Москва/Шереметево е около три часа, а “забавна програма” няма, защото в Ту няма екрани. Но нищо, ще подремна, ще донесат обяда, ще похапна и времето ще мине. Аеропланът е напечен от слънцето, но не пускат климатика и ще се сварим. “Одноклетъчные” правилно заключи възмутена червендалеста колхозничка от съседния ред.

Като видях обяда, разбрах как Аерофлот компенсират нарастващите цени на горивата, без да увеличават билетите. “Ще си доям в Шереметево” – помислих си си, без да подозирам колко греша. Но да похапнем – има някакъв колбас, мини хлебче, салатка, топено сирене и една голяма череша. Не ми стана ясно откъде им е хрумнало да сложат черашата при сиренето и колбаса! Няма да я ям – помислих първо, но накрая черешата остана една такава самотна и сочна, че реших да я захапя:

Хм, странно, няма костилка… има странна консистенция… странен, по-скоро неприятен и познат вкус… домат! Гаден противен малък чери домат! Който познава любовта ми към доматите, вече може да си представи полусдъвканата субстанция която върнах в кутийката и киселата ми физиономия. Оставих се да ме прекарат с гаден чери домат! Кой сега е “одноклетъчное”? Добре, че имаше десертче да си оправя вкуса.

А дояждането в Шереметево отпадна, защото рубли не носих. Чейндж? Няма проблеми, сложете парите в оня автомат и действайте. Ама не става. Пет пъти слагах 20 доларова банкнота с надеждата да получа скъпоценни рубли, но машината ми връщаше парите. Някои от барчетата приемаха кредитни карти, но след като стоях десет минути пред едното и колхозничка номер 2 не ми обърна внимание, се отказах. Поне успях да купя минерална вода с кредитната карта от една будка за вестници. Не ходи на летище Шереметево без рубли!

Какво има между Москва и Бомбай (Мумбай)?

Седем часов полет с Аерофлот, но този път Боинг с екрани и забавна програма. А на екрана – продукция на Мосфилм, разкриващи бита и душевността на начинаеща циркова артистка. Година на продукцията – вероятно към 1980. Затова пък между мосфилм-а и другите досадни продукции въртяха епизоди на култовата анимация Чебурашка.

А Мумбай както винаги ме посреща с 30 градуса, дъжд и характерната миризма на гарам масала, по която може да познаеш, че си в Индия. Безкрайният път до ръкавите за получаване на багажа ми е познат от предния път, но не бях подготвен за финта, който от мумбайското летище решиха да приложат. На ръкава, отреден за нашия полет, не се случва нищо, а малко по нататък един се върти, багажите се возят, а хора няма. Добре, че спътникът ми от полета – канадецът Джеймс, с който предстоеше да се срещна и на връщане към Москва – забеляза чантата си там. Моята раница също беше стоварена до ръкава, но информационните табла така и не се смениха.

Какво ново в Хайдерабад

Дъждовен сезон, но дъжд няма – а това означава два часа без ток на ден. Въпреки бума на софтуера и бързото индустриално развитие, все още огромна част от икономиката на Индия зависи от селското стопанство. И когато няма дъжд, фермерите трябва да източват вода по други начини – обикновено с помпи. Цялата необходима енергия отива при тях, а офисите ще почакат.

Иначе повечето неща, които заварих, вече ми бяха познати – рикшите и моторите, хората, спящи по земята, любопитните погледи, сър, разтегливото понятие за време и странните кранове, брави и контакти (чети повече тук и тук).

А яде ли ориз?

Разговор по ICQ в неделя сутринта, започнат от системния администратор:
– Здрасти, как си, яде ли ориз?
– Здрасти. От кой ориз?!
– Ами ориз… яде ли вече?
– Не не съм ял ориз
– Ооо, значи си гладен. Рамеш (“офисното момче”) е тук, ще ни донесе ориз.
– Ами не, всъщност ядох чаат (Евтина и много вкусна следобедна закуска, която аз хапвах и сутрин)
– Ахаа, значи си ял ориз!
– Не съм бе човек, ядох рагда пав (хляб и манджичка с грах, лук, нахут и кой знае какво още)
– Ок, ок, ял си ориз значи.

След като подобен разговори ми се случи за втори път, разбрах че “яде ли ориз” е еквивалент на познатото у нас “ям ляп” – тоест замества въпроса дали си ял изобщо. Местните ядат ориз поне по веднъж на ден. Традиционното ядене, сервирано по местните “даби”, представлява купчинка ориз, в която индийците смесват сосове, кърита и леща. В дабите обикновено цената е обявена на дъска, на която пише “Ядене – 35 рупии” (левче). Това е най-масовото и повечето хора дори не гледат менюто. Затова и постоянно обикаля човек с голяма тенджера ориз и почти толкова голяма лъжица и досипва на поръчилите “ядене” – кой колкото му душа иска.

Ориз може да се купи и на улицата – продава се в обикновени малки торбички, може да е обикновен, с къри, със зеленчуи, пържен, с пиле, с панир… Ориз, разбира се, има и в магазините – чували по 20 килограма на цена 17-18 долара. Ориз е основната съставка и в прословутото местно биряни, както и в супите, които се варят с оризова вода.

Ориз ще ям и на връщане по пътя към Москва, но за това ще пиша друг път. А ти яде ли ориз?

– Ходиш пеша? Хахаха, да бе!!! – смигва ми съзаклятнически Рамадас, 60-тина годишен служител с неясни задължения в софтуерна компания. Не вярва.

Дали са точно сто? Пропуснах да ги измеря, но за две седмици със сигурност навъртях поне толкова по улиците на Хайдерабад.

Индийците не си падат по ходенето, а и улиците им не са направени за пешеходци. Ходят тези, които не могат да си купят мотор, а те само в Хайдерабад са колкото половината население на България. За да измине 200 метра, средният индиец пали мотора, сяда на мократа от поредния дъжд седалка и се провира между коли, рикши и пешеходци.

– Автомобил, сър? – рошавата глава на шофьора се подава от “автомобила” (жълта триколка, на която за по-атрактивно казват рикша) и ме оглежда изпитателно.

– Не, не, благодаря.

– Няма проблеми, качвайте се

– Не, не, благодаря, искам да се поразходя

– Ооо, добре, добре… Ще включа апарата! Докъде да ви закарам?

Подобни разговори се повтарят на всеки 3-4 минути. Сега разбирам защо на индийците им се вижда толкова изтощително да ходиш пеша. Хванах му цаката и на това. Вървя срещу движението! Освен че спасява от рикшите, е и по-безопасно.

Освен хубавите неща, английските колонизатори са оставили на Индия и едно от най-големите си недоразумения – лявото улично движение. Петнайсети ден не мога да разбера откъде и по кое време да очаквам дву, три и четириколесни МПС-та. Объркването става още по-голямо, когато мотори се движат срещу движението в най-бавната лента (тук играе ролята на тротоар) с идеята да издебнат спад в трафика и да преминат във вярното платно.

Под лекия обеден дъждец, почти ежедневие за септември, черни ученици в бели ризки и бели къси гащи ритат топка върху оранжева сгур. Футбол? Няма начин! Старателно заобикалят вратите и избягват всякакви логически постройки. Целта на мероприятието изглежда е да оцветят ризките в по-традиционни багри.

Колко индийци са необходими, за да се завие електрическа крушка? Като се изключи, че видях двама да се занимават с дейността, когато пристигах в хотела, не мога да дам точен отговор. Но пък мога да предположа на база на строителството:
По основите на един индийски строеж работят седем жени и един мъж. Една носи кофа с камъни на главата си, други две я придружават в 5 метровия й преход и й говорят. Две жени стоят настрани и не правят нищо. Две жени гледат мъжа, който чака жената с кофата да се върне. Когато тя се върне с празна кофа, той я пълни с камъни.

Високотехнологични сандвичи в Киберабад

Индийците наричат Киберабад (Cyberabad) новопостроената част от Хайдерабад, която включва и Високотехнологичния град (нещо като нашите бизнес паркове, но само за ИТ фирми). “Смехоумката” (идва от смях и ум, както беше обяснено в една книжка от вече далечните 80 години на 20 век) е по-сполучлива, ако се прочете на английски, при което двете наименования звучат почти еднакво. Индийците обичат смехоумки.

Вероятно им изглежда доволно смешно, умно или дори логично всичко в Киберабад да бъде високотехнологично (Hi-Tech). Hi-Tech сандвичите не посмях да ги опитам – имаха вид на твърде технологично (и най-вече микробиологично) развити. Но виж, един Hi-Tech дюшек не бих отказал, освен ако не си изхарча парите за Hi-Tech биряни (манджа с ориз) с високотехнологичен лук. Някои от индийците пък харчат и последната си рупия в някой “високотехнологичен винен магазин”. (Само там се продава алкохол)

Фестивала на Ганеш

Тумба-лумба, тумба-лумба, айде стига вече! Кокошките спряха да снасят. (Виж “Оркестър без име”). Почва се от 9 сутринта, продължава до 2-3 през нощта и така 11 дни (Или бяха 9? Тук нищо не е точно, ако съм сбъркал с 2 дни, значи абсорбирам добре местната култура). А какво именно се случва?

Музикални състави, състоящи се предимно от младежи и деца с ужасно силни тъпани, тави, тенджери и дървени лъжици се “нареждат” в кръг (точност и ред са разтегливи понятия, както вече уточних) и вдигат врява по улиците. А между тях изпаднал в транс танцьор показва нагледно борбата на духовете в тялото си.

Зад тях разбира се, идва Ганеш. Какво ли не е направила модернизацията – вместо слонът (макар и порцеланов) да вози хората, както се полага в Индия – хората возят слона. Но това все пак е Киберабад и всичко е механизирано. Трактор! Не знам дали се използват в земеделието, но за теглене на слонове тракторите изглежда вършат чудесна работа.

Индийските Златица и Пирдоп

Хайдерабад и Секюндерабад на теория са два съседни града. На практика така са се разрастнали, че досущ като българските Златица и Пирдоп (и дори доста по-добре от тях) отдавна са се сляли в едно. Отделна администрация и градска управа имат, но жителите на “граничната област” не знаят в кой град всъщност живеят. Това разбира се не представлява проблем за един индиец, който се интересува повече от вътрешния си свят, отколкото от досадни географско-административни подробности.

Забавни географски неща обаче могат и да ги заинтересуват. Например въпросът ще закове ли Бомбай третото място по брой население в света (След Токио и Мексико сити) или ще позволи на Сеул, Ню Йорк или Шанхай да го задминат. Не знам доколко другите градове работят по въпроса, но индийците работят – плодят се усилено и се заселват в Бомбай с надежда за по-добър живот. Надеждата на преселниците най-често умира последна в мизерните колиби на Дхарави, най-голямото гето в света – в Бомбай, разбира се. Но да се връщаме в Секюндерабад.

Всъщност аз там бях ли, не бях ли? Предвид че границата между двата града е “някъде около езерото, но не знам къде точно сър, пък и да знам, не мога да ви обясня, мнооооого съжалявам”, реших да приема, че вече съм бил.

Вашето добро име, сър?

Индийците, сър, много обичат да питат. Особено когато си видимо другоземец. Особено, когато си почти единствения, който ходи по улиците с по-бедните от тях и купува от редовите им магазини. Всъщност видях още един бял за първите 15 дни в Хайдерабад (изключвам разходките по музеи и храмове последния уикенд, тогава имаше нашествие от десетина западняци с фотоапарати), но той предвидливо беше впил поглед в земята, за да избягва любопитни очи и въпроси.

“Какво е вашето добро име, сър?” е първата питанка, която ме мъчеше до вчера. Питат в заведенията, по улиците, в магазините. Каквото и да отговоря, изглеждаше, че ги устройва. А то било просто учтив начин да попиташ за името. Нямат по едно добро и едно лошо име, както логично си помислих.

“А името на вашата държава?”. Алекова ситуация (”О, да, Турция” – вж. “До Чикаго и назад”) не се получи. Индийците обикновено се усмихват, сякаш знаят къде е България (много са убедителни!), а малкото, които си признават, че не знаят, нямат идея и къде е Турция. За повечето от тях Западът, това е САЩ, а Европа е малка държава някъде след Пакистан, с размерите на квартал в Ню Делхи.

На гарата във Високотехнологичния град (локална гара, която свързва Киберабад с Хайдерабад и Секюндерабад, индийски заместител на метро) група изтупани младежи ме поздравява и разпитва същите въпроси.

– А какъв език се говори в България?

– Български

– ?!?

– Български, имаме си свой език!

– Е как така? И как звучи тоя български, сър?

– Амиии, прилича малко на руски, чували ли сте руска реч?

– Руски, руски, оооо, чудесно, говорите на руски значи? Чудесно, сър!

Силиконови мечти

Средният европеец (и най-вече европейка) използва силикона предимно за уголемяване на недоразвити природни дадености. Средният индиец, индийка и невръстно индийче имат съвсем различна силиконова визия за живота си. Бангалор! Силиконовата долина на Индия.

Системният администратор Югандар е един от многото синове на средни земевладелци от Ченай, Патна и Раджастан, които не искат да се занимават със семейния фермерски бизнес. Тегли ги към добре платените професии в ИТ сферата. Първата стъпка, след задължителното получаване на бакалавърска степен по компютърни науки, често е Киберабад – пълен с клонове на големи международни и доста успешни местни софтуерни компании. Истинската цел обаче си остава Бангалор, където Гугъл, Яху и Майкрософт плащат нечовешки заплати и осигуряват лични автомобили, храна и подслон на служителите си.

Време е да заколя ананаса и да обмисля следващата цел. А тя най-вероятно ще е селска Индия, където индийците били още по-истински. Доброто си име вече го знам, така че големи проблеми не се очакват.

За пореден път решихме да пътуваме в чужбина с влак и мисля, че не сгрешихме. В спалните вагони на БДЖ 13-те часа път – от които 3 висене по границите – минават доста по-безболезнено, отколкото 10 с автобус.

Истанбул

За Истанбул ще пиша само от момента, в който се разделихме с половинката (предполагам тя вече е описала останалото). Цената от 60 евро за превоз до летището леко обезсмисляше избора ми на бюджетна авиокомпания, затова последвах инструкциите, свалени от интернет, и се насочих към градския транспорт. Срещу три билетчета – едно за ферибот и две за експресния автобус – стигнах отдалеченото на около 40 километра летище Sabiha Gokchen в азиатската част на Истанбул.

Летището е доста голямо, с два терминала, всички надписи са на английски и турски. Използва се предимно от бюджетни авиокомпании, включително и такива, които летят у нас (MyAir например).

Естествено много държах да не се прекарам и да мина през чекина възможно най-бързо, затова сновах между двата портала и постоянно гледах таблата за моя полет. Когато видях изписан “терминал Б”, бях в терминал А. Пътят между двата е 2-3 минути, които бяха достатъчни пред четирите гишета да се наредят опашки от хора с куфари – поляк (видях му паспорта) с шест куфара от големите, групичка българи с десетина пътни чанти, други бели с по-малко багаж, японки с торби, по-големи от тях. И разбира се, групи от араби. Арабите не обичат да се редят на опашки. Просто застават в кръг около огромната си купчина куфари, говорят и гледат кога ще свършат опашките.

Арабска нощ с Еър Арабия

Самолетът на Еър Арабия (www.airarabia.com) – голям и нов Еърбъс – се напълни за около 10 минути и чака още 20 последния пътник – заблудена японка с очудени очи.

Полетът започва типично по арабски. А именно? С молитва на арабски. Аллах е велик и ще бди над нас. И аз така се надявам.

Седях от страната до пътеката (нали всички, освен арабите, ме изпревариха – нямаше как да взема място до прозореца), което ми причини две смразявания на кръвта. Два пъти, точно когато бях подпрял глава на ръката си и опитвах да заспя, почувствах ледената пелерина на най-забулената в черно жена, която съм виждал. Единственото не-черно, което се виждаше по нея, беше половин сантиметра висок процеп на очите. Не знам дали мъжът й видя неволния ни контакт, но добре че им прибраха ятаганите на летището.

Най-евтиният начин да се стигне до индия е пътуване с влак или автобус до Истанбул и оттам с полет на Еър Арабия. Огромният недостатък са 23 часа престой в Шарджа при връщането. Нещо, което вероятно ще си спестя, въпреки че вече е платено. Защо – пише по-надолу.

Шок и молитви в Обединените Арабски Емирства

Три часа и половина може да не са много, но пробвай да ги изкараш, когато арабинът до тебе мляска пилешко, подсмърча и говори на арабски цяла нощ. Свърши се! Подготвяйте се за приземяване, слагайте коланите, инш Аллах.

От това, което съм чел и гледал за Дубай, бях останал с впечатлението че е много модерен град (емирство) с небостъргачи, хотели, молове и тн. Според информацията в интернет Шарджа се намира на половин час път от Дубай. (допълнение, според снимките в Wikipedia Шарджа изглежда съвсем прилично място – вероятно летището е доста отдалечено) Мислих, че сигурно изглежда по същия начин, до момента в който се смъкнахме под облаците. Дали не ни закараха в Афганистан? Гола пустиня с купчини колиби, квадратни сгради, джамии и военни обекти. Между купчините километри празно място и безкрайни пътища. Време е да слизаме, любезният персонал на Еър Арабия щял да обясни на пътниците с последващи полети какво да правят, температурата навън е 26 градуса.

На излизане виждам поредната афганистанска картинка. 26 градуса? Май имаха предвид 62. Гъста, лепкава жега, арабско слънце, миризма на смазани автомати и прах. Вместо любезния персонал долу ни чакаха въоръжени, мълчаливи и сърдити военни, които сочеха към автобуса. Стовариха ни на летището. И тук любезният персонал любезно се е изпарил. Опашки от нервни араби и кротки индийци, объркващи надписи и още въоръжени, но вече полицаи.

Пак удрям на камък. Единствената опашка, която може би е като за мене (с надпис Transfer), е пълна с незнаещи английски араби. Престрашавам се да питам и двойника на Осама, точно зад мен, дали случайно не говори английски. Говореи и дори е учтив! Точно това била опашката.

Всички араби са учтиви, но някак мазни. Гледат подозрително и около тях се носи леко напрежение. Жените им го освобождаваха в най-посещаваната зала в летището – Women Private Pray Room (Зала за молитви само за жени). Няколко арабина очевидно търсят някоя Шахид, но Шахид се е скрила в стаята за молитви. Арабите започват да крещят и тропат по вратата, но не смеят да влязат. Така и не успявам да видя какво й е специалното на Шахид – не излеиза по време на престоя ми.

Нелюбезните и въоръжени жени митничарки ме пропускат през входа и влизам в залата за чакане. Индийци! Добродушните им изморени физиономии създават далеч по-приятна атмосфера отколкото арабските бради и забрадки на летището.

Довиждане, Шарджа, много ми се иска да се разминем на връщане.

Снимки от Шарджа нямам. Фотоапарата (който и без това се поразвали точно преди пътуването) го оставих в чекин багажа още в Истанбул и получих обратно чак в Мумбай.

Индийци в самолет или изкуството да не следваш инструкции

Самолетът от Шарджа до Мумбай (Бомбай) е доста по-едноцветен. 90% индийци, няколко араби, японци и бели.

“Приготвяме се за излитане, моля, сложете ръчния си багаж в определените за това места“

– Индийците оставят ръчния багаж между краката си и продължават да говорят и да се смеят

“Моля затегнете коланите и вдигнете таблата за напитки пред вас“

– Индийците свалят таблата за напитки и полягат да поспят на тях

Раздадоха ни регистрационни карти, според изискванията на индийските власти. Индиецът до мен любопитно оглежда паспорта ми и преписва от моята регистрационна карта. Вторият индиец – стоящият до пътеката – преписва от него. Стюардесата минава да прибере попълнените карти:

– Извинете, господине, но тук трябва да напишете вашите данни?

– Моите данни?

– Да, да, вашите, името ви, паспортния номер и тн.

– О, съжалявам, мис, много съжалявам, мноооого много съжалявам. Дайте ми друга карта, моля.

Индиецът взема другата карта, попълва тоя път своите данни и стига до секцията с визови данни, над която с дебели черни букви пише “Само за чужденци”. Поглежда в моята карта и ме пита:

– Извинете, сър, тук кой номер трябва да напиша?

– Не, не, вие не трябва да попълвате тази част, тя е само за чужденци. Вие сте гражданин на Индия, нали?

– Да, да, Индия. Кой номер трябва да попълня?

– Не трябва да попълвате това, щом сте индиец. Оставете го празно, то е само за чужденци.

– Оооо, разбирам, благодаря много. Значи този номер да попълня?

Поне атмосферата във втория полет беше много по-приятна. Салам алейкум, слизаме в Индия, край на забрадките и арабските напеви.

Арабски молитви в Индия

Слизаме на летището и тръгваме по половин километров коридор. Индийците се втурват като за безплатни билети на крикет мач. Поглеждат се един друг, усмихват се и се изпреварват. Всеки гледа да се стовари пръв на мястото за получаване на багаж. И има защо! Пътник с по-малко от три куфара няма. Телевизори, компютри, огромни кашони и куфари попадат в пъргавите им черни ръце и при всяка получена вещ усмивките им се разширяват. След десетина минути се появи и моята 40 литрова раница Вихрен, доста скромно изглеждаща в компанията на техния багаж.

Строг но справедлив полицай казва на всеки на кое гише да мине и се справям с граничната проверка за половин минута.

Тоалетна на индийско летище: един си върши работата в писоара, друг клечи на тоалетната при отворена врата, трети си мие зъбите, оправя косата или бръсне. Обръщам сто долара в рупии и се измъквам. Най-после индийска земя. Трябва да намеря автобусите, които ще ме заведат до летището за вътрешни полети. Има бюро за туристическа информация. “Излезте оттам, продължете наляво, после напред, после ще видите паркинг, после пише безплатни автобуси”. Чудесно, нищо не запомних, излизам от летището. Ухилени индийци с табели: “Добре дошъл в Индия, господин ХХХ!”, “Раджив”, “Софтуерна компания ХХХ”, “Пожелавам ви приятно прекарване в Индия” (неадресирано). Ама аз трябва да намеря автобусите!

– Извинете, къде са автобусите за местното летище?

– Там, сър, там, след паркинга

(отивам там)

– Извинете, къде са автобусите за местното летище?

– Оооо, не тук сър, там са!

(отивам там)

– Ооооо, не тук сър, тук няма такива автобуси. Там, тааааааааам!

Не се получи. Видях гише на което пише “Предплатени таксита”, 140 рупии до местното летище. Индийци подават пари отвън, казват нещо, пререждат се един друг, извиняват си се взаимно и пак подават пари. Служителите вътре обслужват клиенти от вътрешната страна на летището и от външната. Вписват името на пътника и дават хартийка, по която трябва да си намериш колата. А колите приличат на излезли от чернобял филм лондонски таксита. Климатик няма, но на мене не ми и трябва. Вали дъжд, но е приятно топло. Шофьор поне има. Светофари няма. Пешеходци по средата на улицата има. Правила за движението няма. Клаксони има много.

Добрах се до местното летище. Имам два часа за убиване, но вече минах проверката на входа и не можах да изляза да разгледам Мумбай.

За разлика от арабската, любезността на индийците не е фалшива. Любопитството им също е истинско. Тук много бели няма – виждам само един освен мене. Гледат ни с интерес.

– Откъде сте, сър?

– България

– Къде, къде?

– България, източна Европа

– Оооо, Българияяяя. Знам, знааааааааам! Много добре. Чудесно, сър, приятен път!

Служителката на Джет Еъруейс отговори на тъпите ми въпроси, взе разпечатката ми от резервацията и отиде на някакви автоматични устройства за продажба на билети (мислих, че не стават за мене при предварително купен билет) да ми извади бордната карта. Стоях в заградената област пред чек-ин гишетата. Тя пребяга двадесетте метра между мене и устройството да попита какво място предпочитам, върна се до устройството, донесе ми бордната карта и пожела приятен път. Защо 23те часа престой на Еър Арабия на връщане не са в Мумбай?

В самолета има индийци, един европеец (аз) и един арабин. Европеецът и арабинът са седнали един до друг. Малко турболенция. Нервен съм, но не и чак уплашен, предполагам е нормално (нямам много опит с летенето). Пък и повечето пътници не се притесняват. Арабинът до мене се оглежда доста по-нервно и в един момент почва да се моли. Десет минути! Върви ми на арабски молитви. Аллах го чу, турболенцията спря, той спря с молитвите и пристигнахме в Хайдерабад.

 

Някои съображения и първи впечатления:

– Уличното движение в Индия изглежда кошмарно. Светофарите са малко, обикновено не работят, а и не се спазват. Тротоари почти няма, хората ходят по улиците заедно с колите, моторите и рикшите. В действителност обаче се чувствам доста по-спокоен да ходя по улиците (с изключение на пресичането) отколкото в София. Всички карат бавно, внимателно, натискат клаксоните с нужда и без, заобикалят пешеходците, намаляват. Софийски идиоти, потеглящи с мръсна газ и каращи със 100 няма. Единствения инцидент, който видях, бяха два мотора, които за малко да се блъснат. Шофорьите спряха, поогледаха се, поогледаха си моторите (всеки чуждия) и продължиха

– Ако индиец ти каже, че идва след час, разходи се за два часа без притеснения.

– В Индия “следобяд” е разтегливо понятие. Покрива часовете от 12 до 9 вечерта

– Един лев е около 30 рупии. Цените по заведенията, които засега ми препоръчаха да посещавам (малко по-лъскавите или тези със западна храна), са като на малко по-нелъскавите в София. В супермаркетите е малко по-евтино отколкото в нашите. Екзотични плодове като ананас или зелен кокосов орех са много по-евтини (10 рупии ананас и 5 рупии орех, 20 рупии за връзка от 10 -15 банана). Уличната храна (ориз, някакви странни хлебчета, неопределени смеси и царевица) е между 10 и 20 рупии. Все още не съм посмял да я пробвам.

– Всички от средната класа и нагоре имат мобилни телефони от по-скъпите модели. Бедните нямат мобилни телефони. И стационарни нямат. Няма къде да ги сложат. Кратък разговор от мобилен телефон с предплатена карта (баланс 200 рупии) излиза половин рупия (по-малко от 2 стотинки)

– В Индия клиентът е бог, без значение дали отсяда в бюджетен хотел тип “Guest house” или в местния Хилтън. Може да поискаш да ти донесат студена минерална вода или храна отвън по всяко време през деня. В заведенията ти отварят вратите, слагат ти яденето от купата в чинията, слушат внимателно всичките ти капризи и те изпращат любезно

– Има голямо разделение между квалифицирани и неквалифицирани професии. Програмист, лекар или финансов специалист могат да получават повече от хиляда долара месечно. Кухненски работници, шофьори и продавачи могат да се намерят за 4000 рупии месечно – около $100. (Май трябва да внесем таксиджии). Дребните бизнесмени си имат шофьори, в офисите има прислужници, които носят кафе, вода, плодове и разни други дреболии за сметка на фирмата.

– Крановете на чешмите в Индия са странни, но контактите и щепселите са по-странни. Повечето контакти са съвместими с нашите. Повечето щепсели не са.

– Често токът спира, ако завали бурен дъжд. Токът спира често и ако не завали бурен дъжд

Още по темата:

100 километра по пътя на рикшите (Хайдерабад, Киберабад, Секюндерабад)

Соц, домати и ориз (София-Москва-Бомбай-Хайдерабад)

Влакът
Е… не беше точно Ориент експрес, но пътуването с влак до Истанбул и назад беше сравнително приятно. Имам синини от непрекъснатото качване и слизане от третото най-високо легло, тормозих Lbook-а с “Раят” и “Чистилището” на Майк Резник, а Прасунсен почти не можа да мигне от светнатата ми лампа и непрекъснатото ми въртене в опитите да си осигуря екстра порция светлина.
Гарата беше доста старичка- само 1 коловоз и никакви информационни табла. Но за това пък с действащ ресторант – “Ориент експрес”, както можете да се досетите.

Хостелчето…
се оказа чудесно попадение. Много чистичко, приятно изглеждащо, баня към стаята с винаги течаща топла вода и сешоар, телевизор, климатик и закуска, която пропуснахме, но не съжаляваме . Ако си търсите къде да отседнете по-евтино в Истанбул, хотел Сур е добър избор.

Архитектурата
на града е омагьосваща. Влюбих се не в кълбообразните кубета на историческите забележителности, а в традиционните дървени къщички в тесните улици около тях. Някои от къщите със сигурност бяха над 100 годишни и пред разпад, други нови или поне добре поддържани.

Видях и една от шперплат – без майтап, двуетажна беше. И продължавам да се бия по кратуната, че не взех резервните батерии с мен. Честно казано не схващам логиката да живееш в центъра на Истанбул (където сигурно парцелите са на звездни цени) в къща, скована от летвички за щайги и онова, което го слагат на гърбовете на гардеробите, ама нейсе… явно не съм романтичка.

Контрастите
понякога ми идваха в повече. Като това “интернет кафе” впрочем…

Иначе не беше съвсем необичайна гледка млада жена с лаптоп / книга и сутрешното си кафе в някой ”Симид сарай” или поне аз съм нацелила единствените няколко в целия град, докато Прасунсен слюнкоотделяше пред витрините с лакомства. И тях не снимах, но по други съображения. Стори ми се кощунство да нарушавам уединението точно на незабрадените жени в града.

А иначе забрадките…
си бяха направо достойни за дебел социологически труд. Успях да класифицирам няколко различни типажи според начина, по който се забраждат и покриват:

1. Модерно младо момиче: кокетно каскетче, вместо забрадка (косата цялата прибрана до последното косъмче в него и това е единия признак, по който можеш да го различиш от момичето, което просто си носи каскетче); полупрозрачна ризка с дълъг ръкав върху тениската или ризка с къс върху тениската с дълъг ръкав; дълги панталони / пола / къса пола задължително с клинче отдолу. Изобретателни са, признавам им го, случваше се да подхлъцвам от възхищение заради начина, по който успяват да се вместят в канона… метълка-мусюлманка ако си срещал, ще ме разбереш, а аз дълго гледах след една…
2. Елегантна млада жена: втален костюм с дълъг ръкав на сакото и копринена кърпа с абстрактни мотиви за главата; семпли бижута и очевадно скъпи чанта и обувки.
3. Гражданка-традиционалистка: Връхни дрехи с дълъг ръкав тип “шлифер”, с дължини от под задника до под глезените, понякога изглеждащи доста приятно и ушити с вкус; забрадки вързани традиционно, но по-семпли или подбрани подбрани така, че да се съчетават къде успешно, къде не с останалите дрехи.
4. Селянка-традиционалистка: Размъкнати и безформени дрехи, върху които задължително нахлузена някаква връхна дреха, напомняща робата на чистачката в училище от детските ти години. Крещяща евтина забрадка, вързана точно по правилата, без никакъв намек за фриволност. Не знам дали носенето на сутиен е забранено в Корана, но да криеш косата си, а в същото време огромните ти, стигащи до кръста гърди да се люшкат като шамандура на 5 бала вълнение, помитайки минувачите… е странно ми беше, признавам. Разни народи, разни обичаи
5. “Муджахидинки”: облечени в черно от главата до петите в широки, дълги до земята връхни дрехи, дълги покривала за главите (не знам как се нарича това нещо) с цепка само за очите, плътно затворени обувки и черни ръкавици на ръцете. Не съм наясно как се оцелява дори и в 30 градусова жега с тези дрехи, но разбрах как можеш да си бръкнеш в ухото през покривалото. И как се пие вода без да го свалиш… и само толкова. Стори ми се неблагоразумно да ги заглеждам и снимам.

До Капалъ чарши
имаше цяла улица, където продаваха такива женски атрибути – забрадки, робите с дълъг ръкав и по-сериозните покривала. Тази улица си беше цяло изпитание – тясна и клаустрофобична. Едва излезли от улицата на религиозните униформи, попаднахме на тази на… ученическите :). Явно началото на учебната година вълнува и съседите ни.

Не разбирам удоволствието от шопинга на този пазар, честно! Ние с Прасунсен издържахме точно 15 минути, преди да си плюем на петите. От Истанбул не си купихме нищо, освен батерии за фотоапарата и с това толкова шокирах нашите митничари, че ми прегледаха основно багажа на връщане. Беше ми забавно да наблюдавам как ровят из мръсните ми дрехи, за да търсят злато и “нещо друго недекларирано” 🙂

За това пък хапване
си купувахме буквално на всеки ъгъл. Мерак да опиташ всичко, хех . Два дена са прекалено кратък срок за задълбочени наблюдения, но ми се струва, че храната в азиатската част на града е по-евтина. Или поне храната в уличните заведения около кея. Естествено имаше и дребни тарикатлъци, които леко разваляха иначе доброто впечатление: поръчваш си дюнер от точно определен вид на цена 2.50 лири и ти носят чиния с хлебче и втора чиния с пълнеж за поне 3 дюнера. Естествено това се оказва най-скъпото ястие на капанчето – “дюнер порция” за 6 лири. Не, че са много пари и не, че количеството не е внушително, ама… умножи го по 2 и прибави и без това претъпканите ни стомаси, които просто искат да пробват от всичко по малко и след третия такъв случай няма начин да не се изнервиш. “Комшу, комшу”, ама… селски тарикатлъци.

За балъци ли ни взимат тия?

Балък
всъщност е риба на турски. А риба в Истанбул колкото щеш. Ловят я край брега, на кея и по мостовете. Ресторантчетата край морето предлагат съблазнителни морски ястия, а прясна и все още мърдаща риба може да си купиш от рибния пазар в азиатската част.

(а портретът на стената, дето ни следи, не е ли всъщност на Ататюрк?)

Фериботът
е най-бързата, естествена и евтина връзка между европейската и азиатската част на града. На цената на градски транспорт (жетон за 1.30 лири), с честотата на градски транспорт (има фериботи на всеки 10 минути и в двете посоки) и… спретнат като градски транспорт. Тоест корабчетата са стари, поддържани, но все пак трамваите им изглеждат далеч по-добре.

Всички се трупат на палубите и обикновено там не можеш да си намериш място за сядане. А ти трябва, защото да пиеш чай (минават сервитьори и раздават на желаещите) прав, дори и при малко вълнение, не е много добра идея.

Изобщо градския транспорт в Истанбул е впечатляващо добре организиран. Използват се не билети, а жетони за многократна употреба, вместо контрольори спирките са оградени и за да можеш да се качиш на автобуса, трамвая, ферибота или градски влак, минаваш през турникет, където пускаш жетона си (или се чекираш с карта). В центъра тези съоръжения бяха направени доста привлекателно – парапети от стъкло и метал с височина до кръста. В по-крайните квартали и на гарата си бяха мрежи над 2 метра и изглеждаше леко депресивно, но явно гратисчии има навсякъде. Не знам кога и у нас ще направят нещо подобно, но определено ми хареса идеята.

Идеята за 2 дена пълна почивка, без телефони, компютри и телевизия ми е мечта от поне година. Солун като дестинация ни хрумна в последния момент – имаше евтини билети за влак, исках на топличко и край море.
Никога досега не ми се е случвало да стъпя за пръв път в чужд град и веднага да се почувствам като у дома си. Улиците – оживени като софийските, с така познатия прахоляк, китайски стоки на всеки ъгъл, витрини със същите парцалки, които се продават на всяка крачка и тук и… крайморските улици, така напомнящи ми на Бургас (предполагам на варналии ще им напомнят за Варна – крайморските улици на всеки морски град си приличат по нещо).

Понеже Прасунсен ме изпревари с дълъг и подробен пътепис, аз ще си спестя повторението и ще отметна телеграфно (и фотографно) съществените моменти:

• Солунчани са ощетени откъм плажна ивица. В замяна на това имат приятни клубчета буквално на брега на морето. Не знам дали успяват пияни да цамбурнат от тротоара във водата, но аз определено изпитвах лек страх да вървя от вътрешната страна… навалица, колоездачи, тичащи хлапетии, бутащи се лелки… абе де да ги знам

• Моторите и мотоциклетите са предпочитано превозно средство за солунчани. Ползват ги млади и стари, можеш да срещнеш и суперлъскави мощни машини, и очукани стари бракми от епохата на “Балкан”-а на дядо ми. Е… при този мек климат и аз бих ги предпочитала. Практични са в големите задръствания, можеш винаги да намериш къде да си паркираш мотора… само дето са адски шумни.

• В Солун портокалите и мандарините са декоративни дръвчета за почти всички малки улички в центъра. В началото на март са отрупани с плодове… искам да живея там

• В Солун можеш да се ориентираш кои са евтините заведения в центъра по навалицата тийнежджъри, висящи по цял ден там на табла и капучино. Тоалетната се плаща, но цената е нормална (като на софийска гара )

• Ако мястото ти харесва, има добър ориентир за него. Повечето улици в центъра, перпендикулярни на бреговата ивица имат (логично) исторически забележителности… в нашия случай беше това:

• Пенсионерите също играят табла, карти и зарове, но в кварталните градинки. Пластмасова щайга за стол… да ви изглежда познато?

• Горната градинка също е чудесен ориентир. Ако тръгнеш по голямата улица от гарата (Manastirou в едната си половина, Egnatia в другата) и вървиш около 15-20 минути нормален ход, търсейки морето, това е първата градинка, в която можеш да спреш, еветуално да откриеш свободна пейка и да си починеш. А почивайки си… изведнъж го намираш

• И за да не кажете, че не мога да назова нито една културна забележителност в Солун – това тук е Бялата кула ) Също отличен ориентир – където и да се намираш, търсиш морето. Намериш ли морето – виждаш Бялата кула. Видиш ли я – знаеш къде си на картата 🙂

(не стреляйте по фотографа – толкова може )