Ходенето в зоологическа градина винаги ми е било депресивно преживяване. Не обичам да гледам животни зад решетки, мерещи килията си с нервни крачки. 

“Център за защита на природата и животните” в град Добрич е доста приятно изключение – за животните са предвидени обширни площи, оградени с ненатрапчиви естествени плетове. Хищници няма. По-голямата част от животинките се разхождат свободни, за радост на децата… и не само на тях 🙂 Едни от акцентите на зоопарка са репродукцията и реинтродукцията на редки и застрашени от изчезване видове животни.

Впрочем… ето част от разходката ни там 🙂

На входа ни посрещна малка бебе-лама. Дружелюбна е и дори ти дава да я приближиш.

За по-големите животни от този тип са предвидени просторни, оградени с нисък плет места. 

В този зоопарк има двойка коне на Пржевалски, заедно с техните малки. Това е единствената порода див кон, който все още се среща свободно в природата и е разпространен в Централна Азия. Мълвата гласи, че прабългарите дошли насам именно на гърба на тази порода коне. Този приятел дойде доста близо до нас, но не пожела да го погалим.

За това пък понитата с удоволствие си подаваха муцунките за стрък листа и малко ласки. Този симпатяга пожела да опита и вкуса на тениската ми, но май не му хареса 🙂

Това тъмнокафяво петно в гъсталака е зубър. Много е срамежлив и не пожела да се приближи повече. Впрочем дебнахме го много упорито изобщо да се покаже.

Някой беше заврял опаковка от вафла в оградата на еленчетата. По принцип не е разрешено да се хранят животните, но не е проблем, ако им дадете от тревата или листата наоколо – няма да изядат растение, което е отровно за тях. Но чипс, царевични пръчици и вафли… ако давате на децата си да ядат боклуци, поне не им разрешавайте да хранят с тях животните.

 

Ето го този красавец в цял ръст:

Щраусите също са зад ограда. Основно заради безопасността на посетителите – не са особено умни, за това пък са силнички 🙂 Този ако те срита или клъвне…

Забравих каква точно порода бяха тези овце, но тях ги бяха оставили да щъкат свободно. И да пладнят където им падне – в случая на сянката, която и аз си бях харесала. Е… те бяха мнозинство.

Водните птици също не бяха оградени. 

Този унилия е нещо болен и тук се възстановява. Сладур е и ме изтърпя стоически, но не го приближих повече, за да не го изгоня от удобната му наблюдателница 🙂

Тази човка с косматите крака май беше някаква японска кокошка. 

По принцип описанието на видовете го има на едни табелки до стоборите, ама… кой да се сети да ги снима и тях. А и трудно различавам една кокошка от друга 🙂

Сградите в целия парк (и за животните, и за персонала) бяха ей такива дървени къщички. Много симпатични.

Изобщо, ако минавате през Добрич, заведете хлапетата там. Много приятно прекаран следобед, на чист въздух, сред много зеленина и приятна компания от рогати и пернати.

 

Котицата официално обявявя, че оттук нататък ще ходи на работа на 2 гуми 🙂

Купих си колело. Сега… подозирам, че целокупното вело братство ще оплюе изборът ми на колело, но при положение, че досега съм карала само “Балканче” в детските си години – всяко друго ми се струва супер 🙂 Като за първо след такова прекъсване си е много добре. А, да… карането на колело вярно не се забравя.

Ъпгрейднахме го с калници, кошница за пазар (която може да се сваля) и фар, а Прасунсен ми подари супер мега яка каска, с която мязам на адютанта на лорд Вейдър.

Пай се от тъмната страна, Люк – котката вече ще фърчи по софийските улици 🙂

А казват, че социализмът си бил отишъл. Жив е той, жив е – там в ТУ 154 на Аерофлот. С братски “добрий день” закръглена тетка на 45+ ме настанява на мястото ми в овехтелия на вид самолет. Полетът до Москва/Шереметево е около три часа, а “забавна програма” няма, защото в Ту няма екрани. Но нищо, ще подремна, ще донесат обяда, ще похапна и времето ще мине. Аеропланът е напечен от слънцето, но не пускат климатика и ще се сварим. “Одноклетъчные” правилно заключи възмутена червендалеста колхозничка от съседния ред.

Като видях обяда, разбрах как Аерофлот компенсират нарастващите цени на горивата, без да увеличават билетите. “Ще си доям в Шереметево” – помислих си си, без да подозирам колко греша. Но да похапнем – има някакъв колбас, мини хлебче, салатка, топено сирене и една голяма череша. Не ми стана ясно откъде им е хрумнало да сложат черашата при сиренето и колбаса! Няма да я ям – помислих първо, но накрая черешата остана една такава самотна и сочна, че реших да я захапя:

Хм, странно, няма костилка… има странна консистенция… странен, по-скоро неприятен и познат вкус… домат! Гаден противен малък чери домат! Който познава любовта ми към доматите, вече може да си представи полусдъвканата субстанция която върнах в кутийката и киселата ми физиономия. Оставих се да ме прекарат с гаден чери домат! Кой сега е “одноклетъчное”? Добре, че имаше десертче да си оправя вкуса.

А дояждането в Шереметево отпадна, защото рубли не носих. Чейндж? Няма проблеми, сложете парите в оня автомат и действайте. Ама не става. Пет пъти слагах 20 доларова банкнота с надеждата да получа скъпоценни рубли, но машината ми връщаше парите. Някои от барчетата приемаха кредитни карти, но след като стоях десет минути пред едното и колхозничка номер 2 не ми обърна внимание, се отказах. Поне успях да купя минерална вода с кредитната карта от една будка за вестници. Не ходи на летище Шереметево без рубли!

Какво има между Москва и Бомбай (Мумбай)?

Седем часов полет с Аерофлот, но този път Боинг с екрани и забавна програма. А на екрана – продукция на Мосфилм, разкриващи бита и душевността на начинаеща циркова артистка. Година на продукцията – вероятно към 1980. Затова пък между мосфилм-а и другите досадни продукции въртяха епизоди на култовата анимация Чебурашка.

А Мумбай както винаги ме посреща с 30 градуса, дъжд и характерната миризма на гарам масала, по която може да познаеш, че си в Индия. Безкрайният път до ръкавите за получаване на багажа ми е познат от предния път, но не бях подготвен за финта, който от мумбайското летище решиха да приложат. На ръкава, отреден за нашия полет, не се случва нищо, а малко по нататък един се върти, багажите се возят, а хора няма. Добре, че спътникът ми от полета – канадецът Джеймс, с който предстоеше да се срещна и на връщане към Москва – забеляза чантата си там. Моята раница също беше стоварена до ръкава, но информационните табла така и не се смениха.

Какво ново в Хайдерабад

Дъждовен сезон, но дъжд няма – а това означава два часа без ток на ден. Въпреки бума на софтуера и бързото индустриално развитие, все още огромна част от икономиката на Индия зависи от селското стопанство. И когато няма дъжд, фермерите трябва да източват вода по други начини – обикновено с помпи. Цялата необходима енергия отива при тях, а офисите ще почакат.

Иначе повечето неща, които заварих, вече ми бяха познати – рикшите и моторите, хората, спящи по земята, любопитните погледи, сър, разтегливото понятие за време и странните кранове, брави и контакти (чети повече тук и тук).

А яде ли ориз?

Разговор по ICQ в неделя сутринта, започнат от системния администратор:
– Здрасти, как си, яде ли ориз?
– Здрасти. От кой ориз?!
– Ами ориз… яде ли вече?
– Не не съм ял ориз
– Ооо, значи си гладен. Рамеш (“офисното момче”) е тук, ще ни донесе ориз.
– Ами не, всъщност ядох чаат (Евтина и много вкусна следобедна закуска, която аз хапвах и сутрин)
– Ахаа, значи си ял ориз!
– Не съм бе човек, ядох рагда пав (хляб и манджичка с грах, лук, нахут и кой знае какво още)
– Ок, ок, ял си ориз значи.

След като подобен разговори ми се случи за втори път, разбрах че “яде ли ориз” е еквивалент на познатото у нас “ям ляп” – тоест замества въпроса дали си ял изобщо. Местните ядат ориз поне по веднъж на ден. Традиционното ядене, сервирано по местните “даби”, представлява купчинка ориз, в която индийците смесват сосове, кърита и леща. В дабите обикновено цената е обявена на дъска, на която пише “Ядене – 35 рупии” (левче). Това е най-масовото и повечето хора дори не гледат менюто. Затова и постоянно обикаля човек с голяма тенджера ориз и почти толкова голяма лъжица и досипва на поръчилите “ядене” – кой колкото му душа иска.

Ориз може да се купи и на улицата – продава се в обикновени малки торбички, може да е обикновен, с къри, със зеленчуи, пържен, с пиле, с панир… Ориз, разбира се, има и в магазините – чували по 20 килограма на цена 17-18 долара. Ориз е основната съставка и в прословутото местно биряни, както и в супите, които се варят с оризова вода.

Ориз ще ям и на връщане по пътя към Москва, но за това ще пиша друг път. А ти яде ли ориз?

Тъй като Грухсферата направи 3 месеца и основния трафик идва от търсачките, хрумна ми да погледна ключовите думи в блоговете на български език, с които ни намират все пак.

В електронните книжки няма абсолютно никакви изненади – там всичко е по темата, като дори термините и марките са без правописни грешки. Подозирам, че неграмотните хора просто не търсят текстови четци.

В Живот отвъд Околомръсното наминава всеки, който търси как се стига до някое населено място в Искърското дефиле, Костинброд или Драговищица, карти, имоти в някое от населените места, интернет доставчици там. И явно намират по нещичко, защото се позадържат.

“Как открихме брокерска къща” е интересен въпрос – с много обикаляне и звънене. Откриването й е лесно, в заобикалянето е майстролъка :). “Материали за чертане на футболно игрище”, “панелен блок чертеж” и “учебници по електротехника безплатно” за съжаление нямам. Всъщност с какви материали се чертае това пусто футболно игрище? “С какъв телефонен код се избира България от чужбина” би трябвало да знае всеки, който има нерви да изпише цалата тази фраза без грешки, ама… Отново телефонно запитване: “луково кмет телефон“. Съжалявам, че не съм помогнала – понякога в уикипедията пишат и името на кмета, ама колко е актуално не знам. А телефона на кметството трябва да го има в общината. Търсят се доста “хубави къщи”, “хубаво подредени дворове и къщи”, “хубави села до софия” – явно увлечението ми по селската архитектура дава резултат :). Как са ме намерили с фразата “софия до курск разстояние километри” съм в състояние да обясня лесно – когато в една тема спомена за кръчма с име “Курск” и разстоянието в километри до селцето, където е въпросната кръчма, така се получава… И за “kashta azis kostinbrod” съм споменала 1-2 приказки, въпреки че така и не я видяхме, но не знаех, че ще има такъв интерес към тази архитектурна забележителност. Обещавам тържествено, че на следващото ходене в Костинброд ще се проявя като папарак. Но “поштенски кот градовете” определено кърти миФки! И нямам обяснение за тази фраза, защото гаранция никъде не съм писала нещо такова 🙂

Най-големите брутализми, както и предполагах, се оказаха тук,  в “Приказките“.

Първенството по количество държи “котешки имена“. Е няма начин, имаме котка с толкова много имена, че последното се влачи далеч зад опашката й. Идея нямам “защо трактора не иска да пали” и “коя риба не пие вода“. Знам обаче “какво върши секретарката” или поне какво би трябвало да върши моята секретарка :))

На Прасунсен и неговите пътеписи дължа фразите “с мотор до индия” (някой е ходил с мотор до там?!) и “влак, истанбул, не съжаляваме” (това ми звучи много странно – никой не би задал въпрос така, явно е заглавие на нещо). Фразите “арабски молитви” и “влюбих се в арабин” (хмммм ;-/) явно също са ми от него 🙂

За това пък заслугата за “забавни аларми за събуждане” и “най-големия картоф” си е споделена между двамата 🙂

сутринта се събудих от едно силно течение, което трясна вратата на терасата. Странно ми беше какво е това течение, като навън няма никакъв вятър, но реших, че все още сънувам…

По-късно разбрах, че са гръмнали оръжейните складове.

Четох в investor.bg, че броят на използваните компютри по света надминал 1 милиард, като прогнозите са, че само за тази година над 180 млн. компютъра ще бъдат сменени с нови. Някои от тях се рециклират, някои се препродават, а голяма част директно заминават на боклука.

„Смятаме, че около 35 млн. персонални компютъра ще бъдат изхвърлени, като ще бъде обърнато малко или никакво внимание на тяхното токсично съдържание“, коментира Майке Ешерих, анализатор от компания Gartner, специализирана в областта на информационните технологии.

Ок, това са само компютрите. Ами мобилните телефони, телевизорите, dvd- mp3- и пр. плейъри, които също се подменят на 2-3 години?

За мен това е резултат от глупостта на неистовото консуматорство. И докато на оскъдните ресурси все ще им намерят цаката, то планините от боклук ще са последното, към което някой ще се пресегне да разравя.

От 2 години използвам маркови компютри втора употреба и съм доволна. Мисълта, че мога да правя пари чрез нещо, което някой е отписал като ненужно също ме радва, но в общи линии стремежът ми е изхвърля ли моя високотехнологичен боклук, да прибера нечий друг боклук. И да се пробвам да удължа максимално времето (и ползата от него) преди на свой ред да замине на сметището. Абе смешно е, като погледнеш, но ме кара да се чувствам по-добре.

Темата в блога на про-то: “Дискриминация, гъза ми!” ме подсети за моя последен опит в провеждането на интервю за секретарка и не можах да не се сдържа да споделя преживяванията си…

Имаше един такъв период от време, през който почти всеки месец сменяхме секретарката си. Та при една такава “акция по набиране на персонал” шефът ме извика при себе си и ми връчи едно CV с думите: “Тази девойка иска да се занимава с реклама и дизайн. Виж дали на теб ще ти върши работа, ако е добра, ще започне като секретарка, пък ще се учи и ще ти помага…”

Извиках я. Не, че съм очаквала кой знае какво от момиче, завършило средно образование преди година, но изглеждаше амбициозна, приятна млада жена. Искаше стартова заплата почти колкото моята, но си помислих, че ако успява да отмята по-досадните ми задължения (мразя да пиша рекламни послания, да мъдря текстове за брошури, карета за списания), може пък и да си струва парите. Оказа се, че компютърната й грамотност започва и приключва с MS Word (“учили сме го в училище”) и интернет и след кратко почесване по тромбата измъдрих перфектния (според мен) тест за пригодност за секретарки с уклон към рекламния бранш:

Задачката

Да се напише кратка покана към наш клиент за предстоящо изложение, където фирмата участва с щанд. Среда: MS Word. Време за изпълнение: 30 мин, максимум 1 час. Пищови: всичко, което успее да открие в интернет.

Изпълнението

“надмина” всичките ми очаквания. Девойката се поти цели 40 минути + още 10 накрая, които й дадох, за да прегледа творбата си за правописни грешки. Ето го резултатът…  

Любопитното е, че когато обяснявах на колегите си защо не съм я одобрила, ме обвиниха в дискриминация. Не всеки можел да пише грамотно и да знае как да форматира текста си. Очаквам онзи момент, в който освен, че няма да можем да отсяваме бъдещите си служителите по пол, ще ни е забранено да проверяваме и тяхната компетентност.

Тъй де… от къде на къде ще имаме право на избор.

Това е “рекламна” табела на пазар “Пътеките” в Младост.  Опаковайте ми и малко java, моля 🙂